Знам, че не трябваше да я пускам да влезе в мен, знам го толкова болезнено добре, че вече си мислех че контролирам тази част от мен. Видях я да идва от много далече, още преди и самата тя да беше разбрала че се е запътила към мен. Знаех също така, че ако се доближи до мен ще бъде ужасно трудно да се разминем и че ако не я намразя ще я обикна. Уж бях затворил всички врати и прозорци и ги бях заключил, но се оказа че тя  носи ключето в себе си и дори не подозира. От това ми знаие не ми ставаше по-добре, напротив намразвах се. Не че не се опитвах, не че не исках да се разминем, просто...просто не успях.
    Опитах да говоря с нея за това, с надеждата че тя ще ми помогне да се излекувам. Получи се обратен ефект, не че и тя не искаше да ми помогне, просто...просто и тя не можеше. И така се оказах в тази патова ситуация и за нея много добре знаех, но пак не я избегнах.
    Опитах отчаяно да се спася с бягство и за известно време ми изглеждаше, че успявам до момента в който тя ме погледна както само тя можеше. После отново се подложих на терапия, само че обратната, нали се сещате, ако не можеш да се оттървеш от едно нещо, набутай се докрай в него. Тази стратегия имаше по-траен и положителен ефект от предната.
    Благодарих на Бог за мъдростта и си легнах да спя...по дяволите не е честно, пак я сънувах...